Желязковец (Област Разград)
Желязковец е село в Североизточна България. То се намира в община Самуил, Област Разград.
География
Землище на с. Желязковец e с площ 10 494 дка. Площ на селото е 23.356 кв.км. Почвите в землището на с. Желязковец са предимно черноземни. Община Самуил понастоящем е съставена от селата Богданци, Богомилци, Владимировци, Голяма вода, Голям Извор, Желязковец, Здравец, Кара Михал, Кривица, Ножарово, Пчелина, Самуил, Хума, Хърсово – общо 14 населени места. Заема 250.133 кв. км площ на Самуилските височини. Тя е сравнително малка община в област Разград. Граничи с общините Исперих, Лозница и Разград и с две общини от област Шумен - Хитрино и Венец.
История
Името на селото до 1934 г. е Демирджилер. За основаването и името на селото има няколко предположения.
Първа версия. Предполага се, че то е било заселено още по времето на първата или втората българска държава от прабългарската етническа група капанци, макар и не на същото място, за което сочи разрушеното селище Юртлука, близо до с. Желязковец. Капанците са локална българска етнографска група. Населяват и сега (доколкото са останали) Доброшката махала в Разград, селата Каменово, Топчии, Дряновец, Осенец, Кривня, Сеново, Цар Калоян, Езерче, Гецово, Ушинци, Желязковец, Садина, Опака, Паламарица и Гагово. Капанците са най – старото българско поселение в сравнение с другите локални етнически групи в района – хърцои (Костанденец, Тетово, Юпер и Хърсово), балканджии и добруджанци.
Втора версия . Селото да е основано от прабългарин или татарин на име Тимур (Демир), което име по начало е тюркско, персийско или иранско име. В случая е вжно името Тимур или Тмур, което означава не само мрак и тъмнина, но и желязо.
Трета версия . Възможно е заселилите се в селището турци да са от разбитата армия на Баязид I край Ангора (Анкара) през 1402 г. от Тимур (1336 – 1405 г.) и да са оставили прозвището му в наследство. Имената на победителя са Тамерлан (Тимур, Амир Тимур, Тимурленг, Железния куцащ). Името му на арабско – персийски и на чагатайски език (мъртъв тюркски език, с най – близък до него сегашния узбекски език) означава желязо. Понякога Тимур е наричан и Демир. В документи от 1676 г. и 1700 г. селото е наречено Тимурджилар. Печатът на имама от 1836 г. също носи надпис Тимурджилар.
Четвърта версия . Селото да е кръстено на суфисткия дервиш Тимур баба, по – късно известен като Демир баба от негови привърженици и поклонници, които са се заселили в него към края на 15 - началото на 16 в.
Пета версия . Според нея селото е основано от кервани, които минавали по черния път Русе – Разград – Варна. Керваните били образувани от мливари, които отивали да мелят зърно в мелниците на реката в с. Девня – Марцианопол, Девина, (кв. Река Девня, или Изворите). Пътуването от Русе било много бавно и трело няколко дена. Поради лошото състояние на пътя, керванджиите носели със себе си майстор – железар, за отстраняване на разни повреди по колите. Веднъж при спиране на колите в местността Кайлията, железарят отказал да тръгне отново. Той решил да се засели и при него дошли други коларо – железари. При нужда, керваните вече спирали при “демирджиите”. Неизвестно кога и защо, тези железари напуснали Кайлията и през гористия дол се устанивили на сегашното място, където е селото. По занаята на заселилите се занаятчии, селището било наречено Демирджилер. Тази версия не издържа, защото не е известно от какъв етнос или етническа група са били демирджиите, а те по логиката на легендата всъщност не са били местни. Най – много във вече съществуващаото село да са се заселили няколко коларо – железари.
Шеста версия . Има местност по Бели Лом - между с. Демирджилер (дн. Желязковец) и с. Каналии (дн. Хума), Разградско, която се нарича Демир капия (Желязна врата), а името на селото е възможно да произлиза от нея. С названието Демир капия са се обозначавани култови средища или пунктове по всяка от граничните линии - проходи.
След пададането на бъгария под османско владичество селото е било последователно към нахията и каазата Хезарград, Херазград, Разград. Било е спахийска, вакъфска и най - накрая чифлишка собственост.
След 1878 г. е било последователно в Разградско окръжие, Разградска околия, Шуменска област, Русенска област, Разградски окръг, Разградска област.
Селото е било самостоятелна община от 1881 до 1915 г. и от 1944 до 1959 г. За с. Желязковец данните за жителите са: · 1870 г. – 25 български къщи с 30 семейства в тях, неизвестен брой турски къщи и семейства; · 1880 г. – 912 жители, а от тях – българи – 258, турци – 653, цигани – няма; · 1887 г. – 1007 жители, а от тях – българи – 278, турци – 725, цигани – няма, други (неизв. какви) - 4; · 1892 г. – 918 жители, а от тях – българи – 320, турци – 585, цигани – няма, други – 13; · 1900 г. – 940 жители, а от тях българи – 330, турци – 556, гърци – 2, цигани – 48, други – 1; · 1905 г. – 1080 жители, а от тях – българи – 371, турци – 709; · 1926 г. – 1462 жители, но няма данни за различните етноси; · 1934 г. – 1498 жители, но няма данни за различните етноси; · 1946 г. – 1405 жители, но няма данни за различните етноси; · 1956 г. – 1303 жители, но няма данни за различните етноси; · 1965 г. – 1261 жители, но няма данни за различните етноси; · 1975 г. – 1112 жители с 350 къщи, но няма данни за различните етноси. · 2007 г. – 848 жители, но няма данни за различните етноси; · 2009 – 782 жители, от които 50 българи, 230 с турски произход,а останалите са роми; Кметовете на с. Желязковец след създаването на националната държава са били: · Димитър Петров; · Стоян Алексиев (Чолак Стоян); · Илия Бенов (може би при изборите от 1885 г.); · Неделчо Мичев (убит от турски разбойници през 1895 г.); · Господин Мичев (Коджа Господин); · Иван Величков Бенев; · Керан Димов Бенев; · Мичо Неделчев Мичев; · Пенчо Божков; · Марин Тодоров Михайлов; · Цоньо Михайлов (от 1911 до 1920 г.); · За горния период кратко време кметове са били Мичо Стоянов Мичев и Александър Цонев Радев; · Димитър Господинов Димитров – 1920 – 1923 г.; · Тахир Бояджи Алиев от гара Ишиклар – общ кмет на селата гара Ишиклар и с. Демирджилер – 1924 – 1926 г.; · Хабил Алиев от гара Ишиклар – общ кмет на селата гара Ишиклар и с. Демирджилер – 1926 – 1928 г.; · Петър Ангелов общ кмет на селата гара Ишиклар и с. Демирджилер – 1928 г.; · Георги Динолов – общ кмет на община Самуил от 1935 – 1939 г.; · Боян Желев – общ кмет на община Самуил от 1939 – 1940 г.; · Цветан Йорданов Спасов – общ кмет на община Самуил през 1941 .; · Кръстю Иванов Кръстев и Стилиян Николов – няколко месеца през 1941 г. – общо за Самуил и Желязковец; · Иван Пенев Иванов – общо за с. Желязкоец и гара Самуил от септември 1941 до 9. 09. 1944 г. като управлението се води Засилена общинска управа със съветници Рачо Ж. Ранков и Димитър Господинов (отговаря за с. Желязковец); · От 9.09 1944 г. до 1945 г. Временно общинско управление с кмет Димитър Солаков, с членове Добри Гъчков (отговаря за с. Желязковец), Никола Илиев, секретар Стойчо Станчев, които са и общински съветници и кметски наместници от ОФ; · Добри Гъчков от 1945 до 1946 г.; · Илия Николов; · Пенчо Панайотов – 1959 - ?) · Иван Станев – 1965 – 1971 г.; · Иван Беров – 1971 – 1974 г.; · Кольо Милчев – 1974 – 1976 г.; · Петър Димитров Петров – 1973 – 1983 г.; · Дечо Йорданов – 1985 – 1988 г.; · Кямил Хамид Хасан – 1988 – 1995 г.; · Хюсеин Хасан Ахмедмурад – 1995 – 1999 г.; · Метин Юмер Кадир – 1999 – 2003 г.; · Назиф Акиф Рамадан – 2003 – 2007 г.; · Назиф Акиф Рамадан – от 2007 г. до сега
Първа версия. Предполага се, че то е било заселено още по времето на първата или втората българска държава от прабългарската етническа група капанци, макар и не на същото място, за което сочи разрушеното селище Юртлука, близо до с. Желязковец. Капанците са локална българска етнографска група. Населяват и сега (доколкото са останали) Доброшката махала в Разград, селата Каменово, Топчии, Дряновец, Осенец, Кривня, Сеново, Цар Калоян, Езерче, Гецово, Ушинци, Желязковец, Садина, Опака, Паламарица и Гагово. Капанците са най – старото българско поселение в сравнение с другите локални етнически групи в района – хърцои (Костанденец, Тетово, Юпер и Хърсово), балканджии и добруджанци.
Втора версия . Селото да е основано от прабългарин или татарин на име Тимур (Демир), което име по начало е тюркско, персийско или иранско име. В случая е вжно името Тимур или Тмур, което означава не само мрак и тъмнина, но и желязо.
Трета версия . Възможно е заселилите се в селището турци да са от разбитата армия на Баязид I край Ангора (Анкара) през 1402 г. от Тимур (1336 – 1405 г.) и да са оставили прозвището му в наследство. Имената на победителя са Тамерлан (Тимур, Амир Тимур, Тимурленг, Железния куцащ). Името му на арабско – персийски и на чагатайски език (мъртъв тюркски език, с най – близък до него сегашния узбекски език) означава желязо. Понякога Тимур е наричан и Демир. В документи от 1676 г. и 1700 г. селото е наречено Тимурджилар. Печатът на имама от 1836 г. също носи надпис Тимурджилар.
Четвърта версия . Селото да е кръстено на суфисткия дервиш Тимур баба, по – късно известен като Демир баба от негови привърженици и поклонници, които са се заселили в него към края на 15 - началото на 16 в.
Пета версия . Според нея селото е основано от кервани, които минавали по черния път Русе – Разград – Варна. Керваните били образувани от мливари, които отивали да мелят зърно в мелниците на реката в с. Девня – Марцианопол, Девина, (кв. Река Девня, или Изворите). Пътуването от Русе било много бавно и трело няколко дена. Поради лошото състояние на пътя, керванджиите носели със себе си майстор – железар, за отстраняване на разни повреди по колите. Веднъж при спиране на колите в местността Кайлията, железарят отказал да тръгне отново. Той решил да се засели и при него дошли други коларо – железари. При нужда, керваните вече спирали при “демирджиите”. Неизвестно кога и защо, тези железари напуснали Кайлията и през гористия дол се устанивили на сегашното място, където е селото. По занаята на заселилите се занаятчии, селището било наречено Демирджилер. Тази версия не издържа, защото не е известно от какъв етнос или етническа група са били демирджиите, а те по логиката на легендата всъщност не са били местни. Най – много във вече съществуващаото село да са се заселили няколко коларо – железари.
Шеста версия . Има местност по Бели Лом - между с. Демирджилер (дн. Желязковец) и с. Каналии (дн. Хума), Разградско, която се нарича Демир капия (Желязна врата), а името на селото е възможно да произлиза от нея. С названието Демир капия са се обозначавани култови средища или пунктове по всяка от граничните линии - проходи.
След пададането на бъгария под османско владичество селото е било последователно към нахията и каазата Хезарград, Херазград, Разград. Било е спахийска, вакъфска и най - накрая чифлишка собственост.
След 1878 г. е било последователно в Разградско окръжие, Разградска околия, Шуменска област, Русенска област, Разградски окръг, Разградска област.
Селото е било самостоятелна община от 1881 до 1915 г. и от 1944 до 1959 г. За с. Желязковец данните за жителите са: · 1870 г. – 25 български къщи с 30 семейства в тях, неизвестен брой турски къщи и семейства; · 1880 г. – 912 жители, а от тях – българи – 258, турци – 653, цигани – няма; · 1887 г. – 1007 жители, а от тях – българи – 278, турци – 725, цигани – няма, други (неизв. какви) - 4; · 1892 г. – 918 жители, а от тях – българи – 320, турци – 585, цигани – няма, други – 13; · 1900 г. – 940 жители, а от тях българи – 330, турци – 556, гърци – 2, цигани – 48, други – 1; · 1905 г. – 1080 жители, а от тях – българи – 371, турци – 709; · 1926 г. – 1462 жители, но няма данни за различните етноси; · 1934 г. – 1498 жители, но няма данни за различните етноси; · 1946 г. – 1405 жители, но няма данни за различните етноси; · 1956 г. – 1303 жители, но няма данни за различните етноси; · 1965 г. – 1261 жители, но няма данни за различните етноси; · 1975 г. – 1112 жители с 350 къщи, но няма данни за различните етноси. · 2007 г. – 848 жители, но няма данни за различните етноси; · 2009 – 782 жители, от които 50 българи, 230 с турски произход,а останалите са роми; Кметовете на с. Желязковец след създаването на националната държава са били: · Димитър Петров; · Стоян Алексиев (Чолак Стоян); · Илия Бенов (може би при изборите от 1885 г.); · Неделчо Мичев (убит от турски разбойници през 1895 г.); · Господин Мичев (Коджа Господин); · Иван Величков Бенев; · Керан Димов Бенев; · Мичо Неделчев Мичев; · Пенчо Божков; · Марин Тодоров Михайлов; · Цоньо Михайлов (от 1911 до 1920 г.); · За горния период кратко време кметове са били Мичо Стоянов Мичев и Александър Цонев Радев; · Димитър Господинов Димитров – 1920 – 1923 г.; · Тахир Бояджи Алиев от гара Ишиклар – общ кмет на селата гара Ишиклар и с. Демирджилер – 1924 – 1926 г.; · Хабил Алиев от гара Ишиклар – общ кмет на селата гара Ишиклар и с. Демирджилер – 1926 – 1928 г.; · Петър Ангелов общ кмет на селата гара Ишиклар и с. Демирджилер – 1928 г.; · Георги Динолов – общ кмет на община Самуил от 1935 – 1939 г.; · Боян Желев – общ кмет на община Самуил от 1939 – 1940 г.; · Цветан Йорданов Спасов – общ кмет на община Самуил през 1941 .; · Кръстю Иванов Кръстев и Стилиян Николов – няколко месеца през 1941 г. – общо за Самуил и Желязковец; · Иван Пенев Иванов – общо за с. Желязкоец и гара Самуил от септември 1941 до 9. 09. 1944 г. като управлението се води Засилена общинска управа със съветници Рачо Ж. Ранков и Димитър Господинов (отговаря за с. Желязковец); · От 9.09 1944 г. до 1945 г. Временно общинско управление с кмет Димитър Солаков, с членове Добри Гъчков (отговаря за с. Желязковец), Никола Илиев, секретар Стойчо Станчев, които са и общински съветници и кметски наместници от ОФ; · Добри Гъчков от 1945 до 1946 г.; · Илия Николов; · Пенчо Панайотов – 1959 - ?) · Иван Станев – 1965 – 1971 г.; · Иван Беров – 1971 – 1974 г.; · Кольо Милчев – 1974 – 1976 г.; · Петър Димитров Петров – 1973 – 1983 г.; · Дечо Йорданов – 1985 – 1988 г.; · Кямил Хамид Хасан – 1988 – 1995 г.; · Хюсеин Хасан Ахмедмурад – 1995 – 1999 г.; · Метин Юмер Кадир – 1999 – 2003 г.; · Назиф Акиф Рамадан – 2003 – 2007 г.; · Назиф Акиф Рамадан – от 2007 г. до сега
Културни и природни забележителности
Малка каменна църква, подобна на параклис в селото е имало от около 1860 г. Към стаичка в нея се споменава за килийно училище от 1863 г. Старата църква е била съборена 1930 г. Красивата нова църква "Св. Богородица" е започната като строеж през 1928 г. Първият известен килиен учител в селото е бил "Черният даскал" - Николали Димитър – циганин – вретенар от Шумен, получил необходимото тогава за даскал образование. Нова училищна постройка с три стаи и коридор е построена през 1892 г. Основната сграда на училището е върху стара саграда с пристройка от 1966 г. Не е известно, кога училището получава името "Св. Климент Охридски". Клас за обучение на деца с майчин турски език е открит през учебната 1916/17 г. Лятна детска градина е открита през 1937 г. Има посочване за основаване на читалище от 1884 г., но това не е подкрепено с данни. Официално читалището "Отец Паисий" е основано на събрание с протокол от 1.01. 1923 г. Помещавало се е в частна постройка. Строежът на читалището с театрална зала и библиотека почва от 1937 г. и завършва през 1940 г. Официално новото читалище е открито на 5.10. 1940 г.
Редовни събития
Село Желязковец има събор на 7 ноември. Той е утвърден през 1935 г.
Други
Има паметници на загиналите в Балканската и Първата световна война, както и на починали в селото руски войници при освобождението му от османско владичество на 31. 01 (Атанасовден) 1878 г. Видни общественици в селото са били (последователно във времето) Иван П. Петров, Пенчо Желев, Неделчо Мичев, Никола Илиев, Димитър Господинов, Васил Неделчев, Димитър Жеков, Жеко Недев, Димо дечев, Христо Господинов, Ради П. Божков, Ангел Петров, Добри М. Гъчков, Илия Николов, Цоню Керанов, Христо Йорданов, Неделчо Йорданов, Неделчо Иванов, Димитричка Бонева и др.
